Ползя от спалния чувал, обувам се и си обличам топли дрехи.
Лагеруване на върха Гайскопф в Тзилерталски Алпи. 20 градуса под нулата, силен вятър и дванадесетчасова нощ на бивак със сигурност правят фотографирането в зимните високогория изключително трудно.
След няколко минути на циркулация на ръцете, животът отново се възстановява в моето тяло. След това мисълта ми и погледът ми отново фокусират снимки. С дебелите ръкавици неумело поставям статива. Обработката все пак е уморителна, но пак е възможна. Става рутина във фотографията в продължение на повече от две десетилетия, почти става ритуал. След няколко минути идва "добрата" светлина. С голяма вероятност днес ще има впечатляващи снимки. Обаче "само" класически пейзажи, без модели, без действия, без задание, просто за мен.
Мон Блан при залез. Дори при този кадър ефектът от поляризационния филтър е на гранична стойност.
Все пак те си остават ценни, не защото в момента е -20 градуса или изкачването от вчера с 24-килограмов раница е било трудно за шест часа, те стават ценни, защото нощта, изгревът на слънцето, сцената и моментът тук отгоре са уникални.
Най-накрая изгрява слънцето след нощ на бивак на Шварцкогел в Кицбюлски Алпи.
Такива преживявания правят планинската фотография нещо специално. Да излезете от колата и след няколко крачки да направите добри снимки някъде в природата може (почти) всеки. Но личната стойност на една снимка се увеличава с усилието, с интензивността на изживяванията и с усилията. Планинската фотография също е класическа пейзажна фотография - само че в планините. Трябва и искам да си спечеля снимките, понякога дори и да страдам. Фотографията за мен става спортно-креативно цялостно изживяване.
Техническите процеси са много подобни на тези в обичайната пейзажна фотография. Първо определям мотива си и го разглеждам, поне където е възможно, от различни ъгли и позиции.
В търсене на правилната позиция ...
След като намеря перфектната позиция, поставям статива си. Не само защото задължително ми е необходим поради дълга експонация. Не, също и защото със статива си структурирам снимката си по-съзнателно, по-точно и следователно крайно креативно. Моята цел е да създам оптимална снимка в момента на снимане. Не ми се прави да се занимавам вкъщи със снимки. Това със сигурност има нещо общо с миналото ми като аналогова фотография: Не можех да изрежа диапозитив с проста ножица. След това заключвам камерата чрез бързата връзка на Novoflex към статива. Но трябва да се отбележи: Бързите връзки не трябва просто да влезнат - с най-широкоупотребяваните системи трябва да се фиксират след това.
Статив и камера са на място, сега всичко трябва да стане много бързо. Светлината е интензивна само за няколко минути. Тавапампа, Кордилиера Бланка, Перу.
След като е определен изгледът на снимката и следователно композицията, следват чисто техническите процеси: първо настройване на диафрагмата в зависимост от желаната дълбочина на резкост. При критични мотиви, особено с маркиран начин на разглеждане, ако е необходимо, проверявам разширението на дълбочината на резкост чрез бутона за затъмняване.
За този мотив е задължително да се има достатъчно разширение на дълбочината на резкост и да се контролира чрез бутона за затъмняване.
След това затварям окуляра срещу разсейващата светлина. В пейзажната фотография от статив работя основно с предварително сваляне на затвора, за да избегна всякакви вибрации и следователно не резки снимки. Накрая се снимвам чрез автоматичен таймер с двусекундно изчакване. Останалото е цифрово удоволствие: Чрез хистограмата мога да контролирам експонацията, чрез функцията за увеличение - важни детайли на снимката и максималната резкост. Ако нещо не ми харесва, просто правя снимката отново, коригирана или оптимизирана. Тези, които решат да откажат статива в планините, все пак могат да захванат много "добра" светлина с актуалните цифрови камери.
Благодарение на оптичния стабилизатор успях да направя тази снимка без размазване със 1/30 секунда.
Дори с ISO 1600 резултатите от снимките са много добри, което означава, че можем да заснемем доста добра светлина и в слаби светлини на здрач - без статив, но, както казах: "само" добре, но често не съвършено. Важно е в тези скрити зони скоростта на затвора: Тя не трябва да пада под 1/60 секунда. Изключението тук обаче са стабилизираните системи. Вградени в обективите (Никон, Канон) или корпуса на камерата (Сони), т. н. стабилизаторите на изображението намаляват вибрациите, които се получават от "дръпнала" ръка. С "стабилизиране" опитните фотографи могат дори да задържат 1/15 секунда лесно.
Кога и къде всъщност започва креативността? Вече при избора на маршрут или по време на активното търсене на мотива на планината? Вярвам, че във фотографията това е цялен процес. Основните стъпки се случват сигурно по време на фотографирането. Виждаме един мотив, ние го формоваме с очите си, с фантазията си. Но само последната стъпка, реалното формиране на изображението чрез визьора на камерата, създава в моите очи възможно най-окончателно, завършено творение. Голяма част от изкуството обаче се състои точно в изграждането на кадърa. Разбира се, има основни точки както класическият Златен срязване, тази делимост на правоъгълника чрез две хоризонтални и две вертикални линии.
Който постави основните си сюжетни елементи на кръстообразните точки, ако е възможно още на една от двете диагонали, никога не греши.
Мечка пълзи в национален парк Ваноаз във Франция. Главата на мечката е на левия долен ъгъл на Златното сечение и така гледа в дълбината на изображението
Много класическа композиция на изображение: вдясно отдолу на една от кръстообразните точки на Златното сечение емблематичен камък в предн план, надясно се издига диагонално: 
Но тези изображения са ли автоматично креативни? Да и не. Те са приятни и чисто графично коректни. Във фотографията важно е "отвореното" око, готовността за експериментиране. Защо да не се рискува с 80% преден план или обратното 80% небе? Когато има живот в небето чрез облаци, светлина, каквото и да е, всички варианти на композицията на изображението и всички отношения са обогатение. Това, което много фотографи често пренебрегват, и тук включвам себе си, е вертикалният формат.
Алпамайо; мнозина го наричат „най-красивата планина в света“, в хоризонтален формат. Без облака горе вляво този композиция на изображението обаче има безсмислено значение.
Алпамайо във вертикален формат. Тази вариация също заради облаците е жива:
Предлага ни много абстрактни възможности. Изключително преден план в комбинация с много дълбочина може да предизвика фантастично пространство.
Мургово в национален парк Ваноаз. Снимка е направена със силно широкоъгълен обектив, за да включи задния план в изображението. Предният план е осветен с LED фенер.
Често се опитвам изцяло нарочно да създам добър мотив както в хоризонтален, така и във вертикален формат и решавам дали да архивирам и двете варианти или да изтрия един след компютъра. Има нищо възможности предлагат и линиите на изображението, а от тях в планините имаме до изобилие.
Поради ниско стоящото слънце и произтичащите от него сенки успях да използвам този жлеб в скалите чудесно като линия в изображението.
Без значение дали долини или раздробени планински върхове, сверкщи потоци или кварцови жили в скалите, форми в снега или пукнатини на ледника - възможностите са безгранични.
Можем ли да планираме добри изображения или да открием стойности места, като изучим карти? Да, разбира се - ако умеем да четем карти. Точно момент преди малко се потопих за няколко минути в карта на Кицбюлските Алпи в търсене на значими планини и подходящи фотографски позиции. Забелязал съм следните критерии: 1. Сезонът; е ранна зима, което означава, че слънцето изгрява значително южно от изток и съответно залезва значително южно от запад.
Изреченият на картата на Големия Ретенщайн в Кицбюлските Алпи. Лесно се забелязват двата гребена, които се простира на югозапад и югоизток и предполагат добри фотографски позиции.
Следователно трябваше да открия планини или мотиви, които изглеждат спектаклуозно или интересно, гледани от юг. Изборът ми падна върху Големия Ретенщайн, най-свирепия връх в областта.
- Точката за фотографиране: Да снимам един планина от дълбоката долина наклонено нагоре обикновено е незадоволително; обикновено се нуждая от повишени точки на гледане. Ретенщайн изпраща от основата на скалистия си върх красиви гребенчета, едно на югозапад, другото на югоизток. Открих първата възможност. Паралелно възниква следващия въпрос: може ли мотивът да бъде сниман с поляризационен филтър? Понеже фотографското направление е точно ъглово спрямо изгряващото слънце, то той е напълно подходящ за използване на този филтър. Чрез поляризациония филтър небето става по-тъмно или „по-синьо“ и снимката става по-контрастна. Все пак трябва да се използва само с максимум 80% от своя ефект, всичко друго изглежда неестествено и кичо.
Refuge du Glacier Blanc в Дофине. Снимката е направена с поляризационен филтър, но с значително намалено въздействие.
Същата снимка с максимално действие на поляризационният филтър показва ненатурално затъмнено и наситено с нюанси небе:
По този начин вече повече от 20 години значителна част от класическата пейзажна фотография в планините функционира при мен. Когато вече съм на път, опитвам се разбира се да се придържам към моята програма. Зная кога слънцето изгрява или залезва и мога по километри и метри и да преценя доколко време ми трябва за да стигна до моята фотографска цел. Разбира се че планирам и времева маржа за да може да реализирам и спонтанни мотиви с изобилство.
С отворени очи и камера да прогръщаш планинския свят, първо и преди всичко означава да забравиш ежедневието. Само когато главата ми е свободна от работа, стрес и ограничения виждам снимките и съм готов да ги превърна в добра снимка. Останалото просто е забавление…
